Онези, които отровиха мечтите на Сара

Сара отново се събуди от болка, сама на постелката, все още воняща от предишната нощ. Тя не беше сънувала от месеци, доколкото си спомняше. Събуждаше се само с болката в себе си, със знанието за изоставянето си в претъпканата къща и с празнотата, която беше нейното бъдеще.

Когато училището затвори „заради Ковид“, бащата на Сара каза, че това ще е само за седмица и тя може да помогне при прибирането на реколтата. Плодовете така или иначе трябва да се берат. Когато реколтата се прибираше, пазарите затваряха и тя гниеше в магазина на гърба на къщата. Брокерът беше препратил разходите за лекарствата на малкия ѝ брат, когато отиде в болница преди три месеца, и щяха да го платят с реколтата. Бащата на Сара й обясни, че колежът вече не е опция, и тя направи това, което трябваше да направи. Мъжът беше стар и тя мразеше миризмата и вида му, но той беше платил на брокера и сега Сара му дължеше.

Преди около 20 години започна да се увеличава финансирането на международното обществено здраве. То идваше главно от няколко частни източника – хора, израснали в богати страни и натрупали състояние от компютърен софтуер. Техните инвестиции доведоха до допълнително финансиране от страна на корпорации и правителства чрез „публично-частни партньорства“, които добавиха публични данъци към приоритетите на частния финансист. Нови фондации и неправителствени организации плащаха на хора в бедните страни да работят в областите на общественото здраве, които интересуваха богатите хора. Световната здравна организация (СЗО), финансирана преди това от държавите като техническа агенция, получи ново „специфично“ финансиране от тези източници, като използваше огромната мрежа и влияние на СЗО за подпомагане на приоритетите на инвеститорите.

Това ново финансиране беше печелившо за международното обществено здраве (или „глобалното здраве“). Получавахме по-големи заплати и много пътувания, водехме по-богат и по-интересен живот. Подобрените средства за програми за борба с болести като малария и туберкулоза намалиха болестите и смъртността, които можеха да бъдат избегнати. Зад това стоят няколко много богати хора, които решават здравните приоритети на милиарди хора. Те не са били подпомагани от тези, чието здраве е било застрашено, а от тези, чиято кариера е била застрашена. Подкрепата за централизацията на общественото здравеопазване се превърна в стандарт, като същевременно се настоява за неговата децентрализация. Сигурността на работното място може да прикрие много болести.

Частните спонсори и фармацевтичните компании, в които те инвестират, дават пари само с една цел. Корпорациите са отговорни пред своите акционери да максимизират печалбите си. Инвеститорите се стремят да увеличат собственото си богатство. Когато резултатите в областта на здравеопазването изглеждат по-измерими, като например X броя ваксини, които са спасили Y броя детски животи, медийното и общественото внимание също помага за изграждането на положителен имидж. Подобрените санитарни условия и подкрепата на здравните работници в общността може да са по-добър начин да се спре смъртта на деца, но обществеността не се вълнува от клиники и тоалетни.

Глобалното здравеопазване се разделя на два подхода. Едната страна продължи да насърчава ортодоксалното обществено здраве, като даваше приоритет на болестите с висока степен на натоварване, местния контрол и значението на местните икономики за здравето. В препоръките на СЗО за грипната пандемия от 2019 г. например се посочва, че затварянето на граници, ограничаването на здрави хора и затварянето на предприятия никога не трябва да се разглежда, тъй като те биха донесли минимална полза, но биха довели до допълнително обедняване на бедните хора и биха нанесли нетни вреди. Другото училище, далеч по-добре финансирано, изграждаше тезата, че неопределените извънредни ситуации в здравеопазването са екзистенциална заплаха. Те твърдяха, че най-добре се справяли с тях чрез централизиране на контрола, ограничаване на населението и налагане на външни задължителни мерки като масова ваксинация.

Ковид-19 даде възможност на новото обществено здравеопазване да се докаже. Отговорът показа, че контролът върху населението, съчетан с масово инжектиране, може успешно да концентрира богатството, като същевременно гарантира по-голяма обща бедност и предаване на болести с по-висока степен на натоварване. Правата на човека можеха да бъдат оставени настрана, значението на образованието и функциониращите местни икономики можеше да бъде пренебрегнато. Доказа се също така, че когато заплатите и кариерата зависят от това, повечето служители в областта на общественото здравеопазване ще се подчинят, независимо от това колко противоречиви могат да бъдат техните заповеди на предварителните им разбирания или на етичните норми. Това е било демонстрирано по подобен начин и от предишни поколения. Върху тази основа сега се изгражда цяла нова пандемична индустрия.

Както отбелязват СЗО и известни фондации, образованието е пътят, по който момичетата и жените в страните с ниски доходи могат да се измъкнат от кръга на бедността и детските бракове. Милиони млади жени в такива ситуации нямат достъп до медицинска помощ без съгласието на съпруга и следователно имат малък достъп до контрацепция или основни гинекологични грижи за вредите, причинени от изнасилване и малтретиране. По същество те се превръщат в робини на съпруга си, който обикновено е много по-възрастен. Това не е новост; агенциите на ООН го наричат „ужасяващо нарушение на човешките права и лишаване на момичетата от образование, здраве и дългосрочни перспективи“. Онези, които управляваха реакцията на Ковид, включително СЗО и други агенции на ООН, взеха съзнателно решение да принудят още милиони жени да изпаднат в това положение. Това е важно да се разбере.

Веднъж Сара чу, че хората в богатите страни имат срещи, за да помогнат на хора като нея. В училище й разказали за усилията на правителството да спре гениталното осакатяване на жени, или „ГОЖ“, както сега наричат ритуала, на който е била подложена майка й. Някои хора бяха подарили на класа ѝ лаптопи, защото образованието било ключът към укрепване на семейството, общността и страната. Това би им позволило да имат по-малко деца, повече пари и по-добро здраве. Това имаше смисъл за Сара и светът изглеждаше по-светъл.

Сега Сара не се вижда често с другите ученици. Чувала е, че училището е отворено отново, но повечето от старите ѝ съученички са бременни или имат бебета и също като нея знаят, че този обетован свят не е за тях. Тя знае, че те не са глупави – знаят, че вирусът е бил проблем най-вече за старите хора и че същите богаташи, които някога са плащали за училищните компютри, са направили много пари от ваксините, които са настоявали всички да си поставят за вируса на старите хора. Винаги са знаели, че белите хора, които са идвали в клиниката, са много богати в собствените си страни, въпреки че в селото се опитват да изглеждат бедни. Но никога не бяха осъзнавали, че всичко това е лъжа. Това не бяха ирационални мечти. Дори брокерът, който беше дал пари назаем на баща ѝ, имаше морал и ходеше в петък на джамия.

Докато конференцията в Женева аплодираше следващия си говорител, друг спазъм на болката се вряза в Сара, в друга и по-проста стая. Този спазъм изглеждаше по-дълбок. Тя вече не можеше да мисли за тези неща. Скоро той щеше да се върне и тя не знаеше как щеше да приготви храната му. Сара знаеше много, за много хора, но това не помагаше.

УНИЦЕФ изчислява, че има до 10 милиона допълнителни „Сара“ поради реакцията към Ковид-19.

Suggest a correction