От Берлин-Лихтенберг до Реклингхаузен – Подчинение към закона срещу възпитание на сърцето
„Работете, за да поддържате жива в гърдите си онази малка искра от небесен огън, наречена съвест“
Пенсиониран полицейски служител от Германия, син и внук на оцелели от Шоа, е написал отворено писмо от името на д-р Хайнрих Хабиг, доктор по медицина, който е получил присъда затвор за това, че „не е навредил“.
Въведение
Говорят ли ви нещо имената на Ида Яух, Ема Харндт и Мария Шьонебек? Ако е така, вероятно това се дължи на факта, че някога сте чели книгата „Два живота в Германия“ на Ханс Розентал или някога сте били до паметната плоча, посветена на легендарния радио и телевизионен водещ и трите споменати жени в квартал Фенпфул в Берлин-Лихтенберг. Поне по-възрастните от нас може би си спомнят Ханс Розентал. Но къде сега е връзката между него, трите жени, Берлин-Лихтенберг и град Реклингхаузен? Ами това е градът, в който до неотдавна е практикувал лекарят д-р Хайнрих Хабиг. А д-р Хабиг наскоро беше осъден в Бохум на две години и десет месеца затвор. Но нека го разгледаме едно по едно…
Смелостта на три жени, които осигурили оцеляването на Ханс Розентал
Ханс Розентал, евреин, роден през 1925 г., и по-малкият му брат Герт губят родителите си в ранна възраст. И двамата са изпратени в сиропиталище. От 1940 г. Ханс Розентал трябва да полага принудителен труд за националсоциалистите. Герт е депортиран и не преживява нацисткия период.
Ханс също е заплашен от депортиране с влак в концентрационен лагер, където смъртта му е сигурна. В притеснението си той търси баба си и дядо си, които все още са живи. Розентал пише в книгата си, наред с други неща: „Ханси, баба ми каза: „Не можеш да останеш при нас. Ако дядо не беше евреин, но така… Гестапо може да е тук във всеки един ден, днес или утре. Много евреи вече не спят вкъщи през нощта (…). Те ги прибират един по един. Трябва да си тръгнеш, Ханси.“ Бабата посъветвала момчето да попита шивачката фрау Яух дали може да го приеме, защото все пак тя имала добро сърце, била набожна и мразела нацистите.
На 27 март 1943 г. Ханс Розентал застава пред вратата на Ида Яух в колективната градина за отглеждане на парцели „Дрийнигет“ в Лихтенберг. „Трябва да се укривам, госпожо Яух. Герт вече е отведен. Повече не сме чували нищо за него. Исках да попитам дали може би ще ме приемете и ще ме скриете“ Отговорът ѝ: „Можеш да останеш при мен, Ханси. (…)“ Тя го разквартирува в задната стая на градинския си навес. Стаята, голяма само четири квадратни метра, имаше тапицирана врата, която не се разпознаваше като такава отвън. Навесът имаше прозорец с размерите на носна кърпичка. Вътре в стаята имало матрак, стол, маса и нощно шкафче. Въпреки че оскъдните хранителни дажби едва стигали за един човек, госпожа Яух споделяла с момчето. Ако другите в колонията бяха научили, че госпожа Яух тайно крие евреин, това можеше да има фатални последици и за нея. Тя се доверява само на един човек за скривалището на Ханс и това е Ема Харндт. Съпругът ѝ бил комунист и през 1935 г. вече бил депортиран в концентрационен лагер. По-късно той е освободен и тогава е достатъчно добър, за да се бие за Германия като войник на фронта. Г-жа Харандт е успяла да осигури известна подкрепа за г-жа Яух и Ханс. След една година г-жа Яух неочаквано се разболява тежко и умира. Г-жа Харндт не може да приеме Ханс, защото самата тя е под наблюдение. В отчаянието си Ханс си спомня, че един съсед от градинската общност също е бил противник на нацистите. В тъмнината той напуснал скривалището си, потърсил г-жа Мария Шьонебек и попитал дали може да остане при нея. „Добре, ще останеш при мен. Не е нужно да се предаваш. Аз ще ти дам подслон.“ В нейната беседка 18-годишният вече младеж се настанява за още една година.
По свой собствен, специален начин всяка от трите жени направила възможно оцеляването на младия Ханс Розентал. Ида Яух и Мария Шьонебек не само изтърпяват още по-голям глад заради гостенина си, но и са изправени пред опасността самите те да бъдат затворени или депортирани в концентрационен лагер.
На 25 април 1945 г. Берлин-Лихтенберг е превзет от Червената армия. За Ханс Розентал този ден означава освобождение.
В спомените си, публикувани през 1982 г., Розентал пише:
„Когато днес поглеждам назад към живота си, именно тези три жени от колонията“ Dreieinigkeit “ – г-жа Яух, г-жа Шьонебек и г-жа Харандт – с чиято помощ стана възможно и до днес да живея в Германия без предразсъдъци след това ужасно за нас, евреите, време, да се чувствам германец, да бъда гражданин на тази страна без омраза. Защото тези жени бяха дръзнали да рискуват живота си, за да ме спасят. Аз не бях роднина с тях. Те изобщо не ме познаваха или ме познаваха за кратко. Можеха да са безразлични към мен. Но те бяха добри и справедливи хора (...).“
Точно тези истории на хора могат да ни насочат, защото не са се преклонили пред Zeitgeist. С право на такива смели хора се поставят паметни плочи, на тяхно име се кръщават улици, площади и училища, те се споменават в репортажи, книги, документални филми и т.н. Ние сме призвани не само да почитаме паметта им, но и да наблюдаваме настоящите събития в духа, който те са показали, внимателно и бдително. Свободата и наблюдателността се изчерпват, ако не се използват интензивно.
Ковид, действията на лекаря д-р Хайнрих Хабиг и наказателният процес срещу него
С началото на кризата с Корона през пролетта на 2020 г. онези, които получаваха информация извън основните медии и политически кръгове, подозираха, че нещо не е наред. Официално се говореше, че ще се наблегне на разработването на ваксини срещу Ковид възможно най-бързо, за да се ваксинира световното население. Но кой всъщност имаше полза от това?
Когато бях още в началното училище, родителите ми вече ме бяха ваксинирали – с изречението „Колкото по-силни са рекламата и пропагандата, толкова по-голямо трябва да е недоверието ти!“ Тази сентенция се е запазила в мен и до днес. Ако съм имал някакви съмнения относно дистанцираността си от предлаганите ваксини, семейният ми лекар ги разсейваше с думите: „Ще застанем на опашката далеч назад и първо ще изчакаме и ще видим!“
През юни 2023 г. лекарят д-р Хайнрих Хабиг, който има семейна практика в градчето Реклингхаузен, е осъден от областния съд в Бохум на две години и десет месеца лишаване от свобода. Причината за това е, че: Лекарят е обвинен, че е издал около 600 фалшиви здравни удостоверения по време на кризата с короната. Въпреки че са били издадени удостоверения за ваксинация, пациентите не са били инжектирани от него. Сред облагодетелстваните е бил и медицинският персонал, който е можел да изпълнява работата си само със сертификат за ваксинация.
Според информацията една лекарка е научила за дейността на своя колега и е съобщила за случая в полицията. След това полицията е претърсила както практиката, така и дома на лекаря и съпругата му, като е конфискувала пациентски досиета, ваксини и компютри. След това кабинетът на лекаря остава затворен.
Заслужава си да чуете или прочетете подробното изявление на д-р Хабиг. Тогава човек ще разбере изключителната му професионална компетентност, основателните му съмнения относно официалните съобщения за Корона, както и дълбокото му състрадание към пациентите му, които са се обърнали към него в своята беда. От етична гледна точка лекарят е помогнал на пациентите си, които са били в беда поради различни житейски ситуации. А д-р Хабиг подозираше, че К-ваксинациите могат да предизвикат значителни странични ефекти.
Този лекар очевидно е нарушил законовите разпоредби. Но възниква въпросът дали в действията му се е проявявала така наречената престъпна енергия. Това винаги трябва да се разглежда като елемент в прокурорското разследване. За прокурор Нина Линенбанк свидетелските показания на лекаря очевидно не са причина да се въздържи от наказателно преследване и в крайна сметка да пледира за осъдителна присъда в процеса.
В присъдата съдия Брайвиш-Лепинг заявява, че няма основания да се оправдае поведението на д-р Хабиг. Вместо това, според информацията, с която разполагам, тя го обвинява, че е имал „отношение, враждебно на закона“. Оправдателната извънредна ситуация, на която се позова адвокат Шмитц, за да оправдае действията на д-р Хабиг, е принципно недопустима спрямо всякакви закони, каза тя. А това, че пациентите с грешни имунизационни паспорти са искали да заобиколят фактическото задължение да бъдат ваксинирани, не се хареса на съдия Брайвиш-Лепинг. Те е трябвало да предприемат правни действия и да заведат дело срещу държавните политики.
Сега започнах изказването си с описание на един необикновен инцидент от миналото, което презираше и унищожаваше човешки същества. Не, не приравнявам събитията от 1943 г. до 1945 г. с тези по времето на Корона! Но разглеждам механизмите на действие на остракизма, как хората могат да бъдат манипулирани, притискани и сплашвани. Със сигурност може да има лоши закони и разпоредби.
Основният закон разграничава в чл. 20, ал. 3 ЗГ правото и справедливостта, към които са обвързани трите частични власти. Всеки бъдещ юрист се учи на това още в началото на обучението си във връзка с тезите на Густав Радбрух, наред с други. През 1946 г. в есе на тема „Законова незаконосъобразност и свръхзаконово право“ той формулира, наред с другото, че позитивното право трябва да се измерва с оглед на справедливостта. По принцип позитивното право има право да очаква спазване; ако то противоречи на справедливостта по недопустим начин, то е нарушено. Ако справедливостта по принцип не е била зачитана при създаването на правото, написаните думи никога не са били равнозначни на право. В този случай на мястото на правната несправедливост трябва да се появи свръхправова справедливост. Дали тезите на Радбрух са могли да бъдат приложени в процеса срещу д-р Хабиг, със сигурност е юридически спорно. Поне според мен би било необходимо да се обсъдят в този случай, за да се стигне до съответната констатация за това кое е правилно.
Особено едно описание на лекаря е толкова трогателно от гледна точка на човечността, че буквално призовава към неподчинение:
„Една много млада майка внезапно дойде в кабинета ми без предварително уговорен час, плачеше и едва можеше да говори, толкова беше разстроена. След като се овладя, тя ми каза, че преди 48 часа е родила здраво новородено в болницата, а днес е била в апартамента си само за един час, за да вземе нещо за бебето. сега не ми е позволено да се върна в болницата, за да видя бебето си, защото не съм ваксинирана – ридаеше тя.“
– Д-р Рудолф Хабиг, показания в съда
Именно в ситуация от такова качество е необходимо „формиране на сърцето“ и действията трябва да се ръководят от него в рамките на собствените възможности. И точно тук сме на мястото, където трябва да се запитаме как биха действали г-жа Яух, г-жа Харндт и г-жа Шьонебек, ако бяха на мястото на д-р Хабиг? И да отидем още по-далеч: Дали щяха да съобщят за предполагаемите забранени от закона действия на колегата си от Реклингхаузен на полицията или прокуратурата, както е направила лекарката, а може би и на лекарския съюз? И дали някоя от трите жени, ако беше жива днес и беше прокурор или съдия, също щеше да разследва д-р Хабиг толкова стриктно и след това да направи съответното искане за осъждане, или щеше да го осъди?
Подчинението на закона винаги включва елемент на съмнение, съчетан с отчитане на конструкцията от по-висш порядък. Това включва поглед към отделния човек във връзка с разследване на мотивите за неговите действия. Самото прилагане на закони и разпоредби заради самите тях е забранено от аспектите на принципа на пропорционалност. И както е добре известно, този принцип има конституционен статут.
Д-р Хайнрих Хабиг го формулира по този начин за своя случай:
„Лекарят трябва да ориентира действията си към благосъстоянието на пациента; по-специално той не трябва да поставя интересите на трети лица над благосъстоянието на пациента. Ако съм криминализиран, защото съм помогнал на хората, то това е цената, която човек трябва да плати за това, че защитава човечеството.“
–Д-р Хайнрих Хабиг
Може би лекарката, която не ми е известна по име, прокурорът Линенбанк и съдията Брайвиш-Лепинг един ден ще осъзнаят кое човешко Величие е било в името на хората, изправени на съд тук, в Бохум. Защото д-р Хабиг може би ще бъде споменат на един дъх с Ида Яух, Ема Харндт и Мария Шьонебек. В „Капитанът от Кьопеник“ обущарят Вилхелм Фойгт казва, че „първо се появява човекът, а след това идва човешкият ред„. Или да цитираме в допълнение Джордж Вашингтон: „Трудете се, за да поддържате жива в гърдите си онази малка искра от огъня на Божествените, наречена съвест„. Може би в далечни дни на името на д-р Хайнрих Хабиг ще бъде кръстена улица и ще му бъде открита паметна плоча. Днес аз се надявам поне на държавна справедливост за този лекар.
Томас Вили Вьолцке
Полицейски служител (в оставка)
Син и внук на оцелели от Шоа
Германия
Първоначално публикувано от Never Again Is Now Global
Suggest a correction
